[:bg][vc_row][vc_column][vc_single_image image=”10126″ img_size=”full” alignment=”center”][vc_column_text]
На всички ни е ясно колко драматичен може да бъде сватбеният ден по принцип. Още по-ясно е за една булка колко грандиозно драматичен може да бъде същият този ден.. :))
Но май никой не се е замислял как може да изглежда този ден именно през погледа на фотографчето! В тази статийка ще ви разкажа една съвсем случайна история на измислен фотограф. Да го наречем най-произволно – Драгомирчо.
Драгомирчо е много готин човек, даже айляк-човек. Обича да става много рано, когато може и когато е наспан. Обикновено това става в 10-11 сутринта. Също много харесва да хапва кисело млекце от 3% (добрата междина между 4,5% и 2%) с овес и семки за хрупкавина. А след това да си направи едно предраго еспресо с нещо сладинко на музикалния фон на сутрешен чилаут или джазз-кафе.
Дотук добре. Обаче нашият човек успява да легне в 3 през нощта и наглася 5 аларми да стане в 7, за да може спокойно да не се наспи и с ценен времеви недостатък да закуси и Не изпие кафето. Е, много ясно, че не само не успява да стане в 7, не само че не успява да закуси, ами и е забравил да си подготви облеклото за сватбата. Тук само да вметна, че Драгомирчо много се дразни на рекламни фотографски тениски с логата и имената на фото-видеографчетата, защото е козирог, и обича да се конти като типична мъжка коза.. Съответно, настъпва същинска криза, как в 7:30 да не се вдигне цялата къща във въздуха, докато се изглади проклетата риза.
Както и да, всичко е под контрол. В 8 трябва да е в незнаен за него фризьорски салон в преколонизирания Кючук Париж. И тъй като той се губи във всяка една възможност, решава и този път да го направи за всеки случай, все пак традициите са важно нещо! Иначе докато стигне до тръгването му отнемат също гарантирани 5 минути да запали разкошното пежо 206, още познато като най-издръжливата кола на земята.
Още нещо – по стълбите чантата с обективите се отваря и много любопитно един преобемист обектив решава, че е време за сутрешна летежна йога с бетонов привкус. Слава богу, че Драгомирчо е дал доста средства за този обектив, та поне издържа без колебания теста на тъпия отворен цип и минава само с бодро събуждане на целия входен колектив. О, да, и вече е с обърната резба.. буквално. Нищо, поне вече е непродаваем, смятайте колко висока му е цената вече..
Иначе във фризьорския салон е готино. Дамите вътре се оказват с повече техника от мен. Камера с повече от един обектив, осветление, което явно е на основата на слънчевата светлина – толкова силно, че сигурно цялата кооперация кара на възобновяема енергия от него. И аз се чудя, що после булката си тананика “моите кафе-е-е-ви очи” (последното е написано с мастило). Явно е било драматично пред осветлението.. Така или иначе фризьорката направи яките кадри, пък аз се въртях сред духовите инструменти във фризьорския салон.
От салона сме към село! Неочаквано развитие за едни градски чеда, но това е положението. По пътя трябва някъде да изоставя неразвалящото се пежо. Усещам уплаха на дамата някой да не посегне на колата. Съчувствам ѝ за невинността, точно като невястите от книгите на любимите ни български възрожденски писатели – тя е неопетнена.. не е шофирала Пежо явно. (Пежо 206, година 2001, продавам го за 3000, ако някой си търси кола, само вмятам небрежно.)
Пътьом разбираме по радиоточката, че оркестърът ще закъснее. Тя го приема философски, моли ме да ѝ подам телефон и набира с едната ръка бъдещия си мъж, с другата стиска освободено руля и натиска крачната подложка за ускоряване – предстои нещо драматично, сигурен съм. Моя грешка – всичко е точно, обясни му няколко неща набързо със спокоен глас във високата гама. Сигурен съм, че при него всичко се е изяснило набързо, като цяло и не чух да казва нещо през цялото време на разговора им, явно е съгласен с всичко. 🙂
Иначе оркестърът закъснявал с 30 минути, като това автоматично ме наведе на доста бавни мисли за бързината, с която ще се наложи да развият събитията. Тамън си бях помислил, че това ще е първата сватба, в която всичко ще се развие по план.. Ама така е по-забавно, от друга страна така няма да можеш да се отпуснеш и за секунда.
Споменах ли, че не можах да закуся? Нищо, аз и без това не съм гладен, ще пийна вода. И без това после цял ден ще мина на традиционната сватбена дехидратираща диета на фотографа. Тя е много добра за правилната координация на щракащия пръст камерата с централната кофа на раменете ми.. Всъщност имам фъстъковка от лидал, ама пък вярно, че тя е в багажника на колата. Нищо, не съм гладен.
Свършва бензинът, спираме да заредим на много криминална бензинооостанция. Тъй като закъсняваме, от бензинооостанцията ни правят реверанс и тичат да ни помогнат да не можем да тръгнем – има проблеми с плащането. Не отнема много – максимум 5-10 минути. През тези минути аз осмислям положението и преценям, че не ми харесват бензинооостанциите в Гърция, твърде студени са, няма това топло отношение, както при нашите. Да не говорим, че 80% от тях не работят, тук поне имаме на всяка крачка. Сетих се за един много ценен нужник, който посетих по същия път с друга дама напът към апартамент, който трябваше да се заснеме. Дали не беше същата бензинооооостанция? Както и да е, тръгваме със спокойна газ.
Навлизаме в балканската част на пътя, успявам да направя няколко тотално размазани снимки, отбелязвам успеха с подобаващи звучни въздихания, за да може и тя да се порадва малко днес. Даже правя слоу-моушън, после колегата да се радва и той малко на качествени видеа.
Почти сме в селото, пътят е чудесен, виждам пресни участъци по асфалта, трябва да са макс на 15 години, според мен. Иначе почти няма кратерни ями.
Влезнахме в селото, минахме покрай няколко образцови дома (по соца е било престиж да имаш тази табелка на дворната врата, апропо), минахме покрай ъгловия магазин за фреш от лимонада и астика и паркираме. Посрещат ни с бурни аплаузи. Всъщност мен никой не ме посреща, явно са за нея майорно чуто. Вадя голямата талпа (камера), за да докажа моето екзистентно фотографско надмощие. Веднага отеква звучно пляскане на огледалото в камерата, кадрите на булката с родата се роят като нещо.
Получавам няколко ведри усмивки, успокоявам се, че съм на правилната сватба. Очите ми шарят да правят хубави снимки, странно защо обаче по фотографиите ми се шарят само луксозни амюз бюшове от луканки, сиренца, мечове забити юнашки в хапове с лютеница?
Иначе говорът е интересен, звучи ми доста познат, защо ли? Хората са мили обаче, майката на булката ме усети, че съм закусил здраво и ми приготви няколко бързи блюда от филии с 9-месечно сушени подковки, прясно узрял кашкавалец от близката мандра и сладкинѝ. Успявам да гаврътна две бръзи филии и се чувствам готов за борба. Камерата с обектива и метала отдолу тежат сумарно 3 кила картофи, калориите хвърчат мъжката, дори пържените картофи не могат да запълнят калорийния дефицит.
Настъпва мигът за Фотосесията на булката. За нея специално се събира моминския съвет начело с майката, сестрата, стринката, балдъзата, лелята, етървата, 10те братовчедки, и Драгомирчо. Чувствам се добре и не съм притеснен, като цяло никой не очаква да направя уникални снимки и да ги покажа на малкия екран на всички, за да може всички да ги видят перфектно и да изохкат с изумление.
Всъщност стават много хубави, естествени, искрени фотографии. Успявам да вкарам ювелирното ми осветление, осветявайки стаята все едно сме запалили фойерверките за Нова година за цялото село. Успявам да прогоня голяма част от колектива, за да направя 1-2 снимки и на булката.
О, да, щях да забравя. Стана малка касапница и получих няколко невидими припадания, макар че имам усещането, че булката и сестра ѝ ме усетиха, тъй като очите ми прехвърлиха няколко цвята и от сини станаха кафеви, сиви и накрая пак си възвърнаха обичайната безцветност. Дамите прецениха, че ще е забавно да пробият няколко уши със специално медицинско-алкохолизирани шила. Болката в очите на булката беше зрително-показателна, ала и с ясни намеци на удовлетвореност от мъжкото борбено отношение на сестра ѝ, която беше крайно детерминирана да прониже с шилото си тези хрущяли. Този натюрморт ми амортизира възможността да говоря добре, затова започнах да използвам ясни междуметия, за да отбележа възхищението си от женската мъжественост в тази много нормална сватбена ситуация.
Успя да я прониже, а с това и да прониже финално моето и без това липсващо желание някогаш да си сложа обеци. Дамите бяха много усмихнати и бодри след тази борба, явно е типично за жените, аз лично се чувствам толкова бодър след нещо по-семпло като вкусна вафла без транс мазнини.
Чух вувузел.. вувузле исках да кажа. (Тук още не знаех, но скромни и неуморителни 10 часа по-късно, докато си шофирах пежото към дома, още щях да чувам това ужасяващо кречетало в мозъка ми.)
Всъщност и тук свършва част I от моята история за деня на сватбения фотограф. Който и да си ти, ако си стигнал дотук и дори искаш да четеш още.. не казвам, че ти има нещо, но явно трябва да си доста забавен човек по природа…
Част втора от сватбените преживелици!
[/vc_column_text][/vc_column][/vc_row][vc_row][vc_column][vc_masonry_grid post_type=”post” max_items=”5″ show_filter=”yes” grid_id=”vc_gid:1582410232021-240bf1fd-bd24-10″ taxonomies=”32, 30″ filter_source=”category”][/vc_column][/vc_row][:]
