Архитектурно-Вселенски Резонанс

0

Когато започнах да снимам този проект, знаех, че отивам нейде. Знаех, че ще резонира тогаз; сега или тогава, когато беше тогаз; или тогаз, когато още дошло не е.

Горното слово със сигурност е объркващо, при това не по-малко отколкото се чувствам и аз във всякое време. Ала да си объркан е хубаво, тъй щото ти дава шанс да се учудиш. А всички знаем прекрасната почуда, догде може да ни заведе..

Ала все пак, ако някой сегиз ми зададе трите ключови въпроса – къде, кога и как, – то на тях имам бръз и компактен отговор. Къде – там, дето е рациото; кога – постоянно; как – посредством трансфер и комуникация на биохимични връзки. По-сухо и безпардонно безцветно и безидейно надали може да се каже.

Затова ще подам следното: Какво резонира? А именно. Самотата.

Още с първия мимолетен хвърлей на окото видях, че тук има нещо, което твърде безпощадно напира да възлее силотата си. Толкова красива, толкова всепоглъщаща, толкова опияняваща.. само тъй, както най-сладката, леко нотностно горчива, глътка кървавочервено вино. И всичко това в нещо тъй фантазмено и невидимо, както само сухата незрима сълза, пропадаща в бездното червено море от мислие и безсмислие.

Готов ли си да отпиеш глътката? Не си, защото самотата е много повече от това, което съждаш. Тя е много повеч от момента, в който опреш стената в своята еднота, много повеч от самотната клонига, на която се подпираш в своята предумрялота, и много повеч от погледа чужд, описваш окръг около своята самотна глухота.

Всъщност тя те поглъща, без да знаеш. Тя те контролира, без да усещаш. Тя те дърпа там, където искаш, ала те завлича там, дето не знаеш, че искаш. Тя си ти, но ти не си още тя. Самотата е повече от теб, щото не разсъжда връз това. Тя те обгръща, тя те детерминира и дислокира. Раздира и ядрира.

Ала и това тя не е. Това е само нейна част, която дори част не е. Тя е твоето его, което не е твое. Тя е това, което не си ти и няма да бъдеш. Тя е неделима и делима до безкрайност в нелогичността и необозримостта си. Ти я усещаш като твоя и твоя е тя, докато мислиш го това. Самотата е твоят безроден наркотик, който нивгаш ненапуска те, дори кога мислиш, че тъй ще е.

Люби я, тачи я, гали я. Опияний от нея се. Тъй както нивгаш си го не правил, тъй както нивгаш няма да успееш в пълнотата му, щото тя е безпределна, тя биде теб и нетеб, надтеб, възтеб, предтеб и следтеб. Пий от нея, чуй прогласът й древен и невремен, усети невселенната й близост в теб. Наречи я бог, нус, сила и какво да е, ала то е тук, то всепоглъща.

Но хайде, отпий, приятелю, отпий тази глътка. Усети я със себе си, усети я през себе си, усети я вън себе си, тъй щото и тъй навярно, и с малкото, което ще усетиш, то поне с малко ще се допреш до онуй, що нивгаш няма да усетиш, а един ден нечум, може пък да раззумиш, що тваз, което имаш, е тваз, което нямаш, а тваз, което нямаш, е тваз, което винаги ще имаш.

Самотата.

Посветено Едного.

 

 

 

Тези фотографии са заснети от мен по време на изложбата ” До Европа и назад “, представена по време ONE ARCHITECTURE WEEK 2015. Благодаря на Мария Барбудова за възможността.
Проектът, който заплени моят разум, е на Ива Кочева. За разрешението относно споделянето благодаря отделно и силно. Също и на непознатия от мен човек, отговорен за един друг проект, заснет в 2 фотографии, една от която невидима.
Dipl.Ing. Iva Kocheva
Universität der Künste, Berlin
Architektur, Wintersemester 2011
“Galerie der Moderne Kunst Sofia”
Prof. A.Grazioli, A.Krischanitz, M.Bolle
tothetop